Иван Димитров е експерт с дългогодишен опит в управлението на европейски структурни и инвестиционни фондове. Професионалният му път преминава през различни стратегически позиции в публичния сектор, а в момента работи на високо ниво в частния сектор, съсредоточавайки се върху развитието на земеделието. Завършил е политология и международни отношения. Женен, с едно дете. Член на ИС на ПП "БЪЛГАРИЯ МОЖЕ".

Задача на всяка едно семейство е да осигури храна на масата си, задача на всяка държава е да обезпечи хранителния суверенитет на гражданите си. През последните дни обществото ни постави на преден план тази тема и по-конкретно невъзможността ни да задоволяваме хранителните си нужди заради високите цени на храните в магазините.  

Гражданското възмущение намери своята изкупителна жертва - големите хранителни вериги. Призивът - хората да ги бойкотират и да не пазаруват от тях, за да провокират траен спад на ценовите равнища. В публичния дебат отново изпулваха предложения за по-активна намеса на държавата чрез налагане на таван на цените.

Темата е важна и много чувствителна и точно това задължава към нея да се подхожда експертно и професионално, на база познаване на системата отвътре и на издържана икономическа теория. Популистките заигравания с емоциите и очакванията на хората винаги завършват зле.

Интуитивно се допуска, че въвеждано на таван на цените на най-често консумираните храни, неминуемо би редуцирало ценовия ръст и овладяло инфлацията при храните. Въпреки това историята и здравата икономическа теория ясно са показали, че подобни предложения неминуемо водят до точно обратното – повече инфлация, дефицит на стоки и фалити. Решението следва да вземе предвид не само пазарните цени на готовите за консумация храни, но и цените на факторите на производство - суровините, материалите, стойността на човешкия труд, машините, логистиката и т.н.

Да допуснем, че правителството налага пределни цени на редица продукти. Търсенето им се увеличава при създадените възможности за широко потребление, но ценовият натиск изцяло се прехвърля върху производителите (големите търговски веригите го насочват към тях). Тези с високите производствени разходи (суровини, заплати, данъци, заеми, ренти и т.н.) се принуждават да търпят загуби, защото формираната от държавата пределна цена (ценовия таван) не взема предвид себестойността на продукцията. При регистриране на загуби, голяма част от производителите ограничават производството си, други се преориентират в различни производства, трети фалират. Така държавата увеличава търсенето на конкретни продукти, но намалява предлагането им. Преди намесата те са скъпи, а след нея те са недостъпни, с оглед на това, че наличните количества са твърде малко. Всички ние сме разочаровани, като повишаваме консумацията на храни със съмнителен произход и качество след като другите стават недостъпни. Призивът за покупка на повече български стоки става трудно осъществим. Увеличаваме евтиния внос, оставаме родните производители с още по-малък пазарен дял и да – големите търговски вериги сменят един доставчик с друг.

Накрая се оказва, че правителствените намерения за увеличаване на количеството и подобряване на предлагането на избраните с ценови таван храни, носят обратния ефект – изчезване от пазара на тези продукти, дефицити и фалити. Ако се продължи в още от същото (таван на цените на производствени разходи, заплати и т.н.) резултатите стават още по-лоши.  

Какъв е правилният подход за смъкване на цените тогава? Повече конкуренция и фокус върху производителите. Силните икономики се характеризират с висока конкуренция. В такава среда производителите търсят не само намаляване на разходите, но и задоволяване на потребителя чрез иновация. В резултат повече производство и по-евтини продукти. Само високата конкуренция между самите нива по веригата (производители, преработватели, прекупвачи и търговски вериги) ще рефлектира върху цените в посока надолу.

В заключение нека да подчертаем нещо важно. Недопустимо е страна като нашата да не може да задоволи хранителните нужди на всички свои социални групи и да обезпечи хранителния си суверенитет. Богата на природни дадености,  аграрни традиции, хора със знания и умения да управляват съвременни машини/съоръжения, България може с лекота да изхранва 3 пъти по-голямо население от сегашното си. За целта са необходими повече икономическа свобода, конкуренция и условия българските производители да продължат да правят това, което обичат.